Днешният ден, 22 юли 2009, беше един много специален ден за мен, постигнах една отдавнашна своя цел – да застрелям риба на 60 метра дълбочина!

Без да откачам колан или тежести, или някакви други гмуркачески трикове, просто старият,  изпитан начин на гмуркане с постоянен баласт до дъното и обратно.

Беше едно напрегнато гмуркане в доста неприятна  вода, а цялото начинание бе изключително натоварващо – както умствено, така и емоционално, тъй че се чувствам изтощен.

Ще ви разкажа подробно какво се случи днес:
Станахме в 5 часа, оставаше ми още едно хапче антибиотик за пиене, но се чувствах доста по-добре, и се бях наспал достатъчно. Джон бе приготвил  чудесна овесена каша с мед, която излапахме, и се отправихме към Дърбан. По пътя спряхме да заредим с гориво, а аз си купих пилешки пай! Когато пристигнахме на мястото за пускане на лодката, Шейн Бриет, от  Freedivers беше вече там да ни посрещне с подводната си видеокамера, и да ни подкрепи. Събрах екипа и направихме оперативка за предстоящото гмуркане, като уточнихме стратегията  и процедурите.

Направих няколко загряващи разтягания на тревата зад клубната постройка и започнахме да сотритраме такъмите, и да се подготвяме. Аз се преоблякох в банята на клуба, тъй като неопрена ми беше все още мокър.
Докато се обличах погледнах отражението си в огледалото, и видях нещо, което хич не ми хареса: Видях една жертва!

Ама няма да се гмурнеш в дивата пустош, стреснат като ранено животно – я се стегни!
Моментално се преобразих в един хищник, когото нищо не можеше да уплаши: това бе единственият вариант, иначе трябваше да се откажа незабавно от предстоящото начинание.

Последните два дни ме тормозеха непрекъснато кошмарни видения на големи акули, плуващи по дъното на рифа известен като Риболовна Територия Номер Едно, но вече гo преодолявах.


Пуснахме лодката на вода и внезапно се успокоих: вълните бяха големи, и ние се отправихме директно към избраната зона – потънал кораб на 62 метра дълбочина. Когато по GPS-а намерихме местото, обаче дълбокомерът показа 68 метра.

Джон и Алекс взеха да си мърморят нещо относно проблема, а аз през това време си се съсредоточавах умствено. Взехме решение да се пробваме на един от рифовете, за които Джон имаше GPS-координати.

Докато те се мотаеха, почувствах че страхът отново се завръща, но си казах че именно заради това си струва да се постигне точно тази набелязана цел. Да се гмурнеш за риба в дивата вода, заобиколен от постоянно движещи се цели, така да се каже, не е като разходка в Средиземноморски парк!

Мислено си спомних образа на малкия си син, от снимката която Сара ми изпрати по и-мейла , той е на 1 годинка и 3 седемици, и в лицето на малкото момче видях един тигър.
Ще съм храбър днес!

Вече бях напълно концентриран, когато Алекс ме попита колко време ми е необходимо, преди да се гмурнем, отговорих му 25 минути. Почувствах че отговорът ми леко го изненада. Екипът ми обаче беше фантастичен – бяха много внимателни, и въобще не се пречкаха.

Спуснах се във водата, проверявайки дали Оуен слезе от лодката едновременно с мен, за да се уверя че не съм сам и направих две загряващи гмуркания до 22 метра. При първото, въжето на буя ми се заплете леко около плавниците и мисълта че мога да се оплета там долу хич не ми хареса. Имах мисловен спор със себе си относно ножа, но реших, че ако случайно ми потрябва точно  по време на това гмуркане, вероятно надали щеше да ми е необходим вече някога, така че го оставих в лодката, за да намаля съпротивлението си във водата.

Направих 20 метрово гмуркане с частично издишване, дробовете ми се чувстваха отлично и ми стана ясно, че играта ще започне. Единственият неизяснен въпрос беше дали Джон ще ме пусне на място с риба.

Качих се в лодката и смених 4 милиметровия неопрен с 1.5 милиметров неопрен Predator, изработен от Coral Wetsuits в Кейптаун. Надянах маската си Samurai на Mares и плавниците Razorfins . Карбоновият ми харпун Mares Phantom ме чакаше във водата, закачен за въжето на буя ми.

Време е да започваме.
Джон премести лодката към мястото, където беше открил риба. Дълбокомерът показваше между 57 и 64 метра дълбочина. В този момент си помислих, че бих могъл да застрелям риба на 54-57 метра ако, разбира  се, днес  имам късмет. Винаги ми е било ясно, че за  да постигнем успех в това начинание, е необходимо много фактори  да се групират  едновременно…

Скочих обратно във водата и незабавно започнах да раздишвам, знаейки че трябва да действам, преди да ми стане прекалено студено в 1.5 милиметровия костюм. Малко след това чух Джон да казва на Алекс, че сме се преместили от местото, и трябва да се мръднем обратно нагоре по течението.
Ясно ми беше, че няма да мога отново да се раздишам пълноценно с малкото оставаща топлина в тялото ми и знаех, че просто трябва да продължа с раздишването. Хванах се за буя и помолих Алекс да ме издърпа обратно до местото. Усещах колко здраво траябваше да плува той, за да ме изтегли в първоначалната позиция.
Бях релаксиран, и просто поех в крачка както блъскането и лашкането на вълните, така и буксира на Алекс.

Когато той спря да плува, аз продължих раздишването още малко, докато се почувствах достатъчно релаксиран и наситен с  кислород. И тогава започнах гмуркането по начина, който преподавам на всички мои ученици: насочване, сгъване, разтягане, протягане, лек първоначален мах, на 75% до 6 метра, изравняване, сваляне маховете на 65%, изравняване, маска, мазни копринени движения, проверяване ритъма, до 24 метра за 26 секунди - съвсем като по часовник, на 28 метра изключвам двигателите напълно, вече потъвам от само себе си в дива и неизследвана територия, без ориентир към приятелите ми, подскачащи в лодката на повърхността.  

Водата е мрачна и зелена, но учудващо чиста. Наближавам 52 метра по дълбокомер и рифът започва да добива очертания. Оглеждам се и забелязвам риба в дясно от мене, изглежда малка, но ме привлича към себе си, тъй като е индикация за живот там долу.

Насочвам траекторията си на потъване към нея.

Плъзгам се към плоска скала, издигаща се на 75см над пясъка, и лягам върху нея. Рибата се приближава да ме разгледа, намира ми се леко в дясно и с приближаването си се увеличава малко като размер.  Прицелвам се, и виждам как още две риби се доближават, едната изглежда по-голяма, и аз сменям прицела си.

В този момент ми е ясно, че трябва да се прицеля много внимателно за да осигуря успеха.
Чувам в главата си гласът на Глетуин “Опитай се да намушкаш рибата със стрелата; ако можеш да я намушкаш, значи изстрелът ти ще е сигурен, а не прибързан”.
Ами добър съвет, няма що, ама аз съм на дъното в много дълбока вода, и нямам на разположение цял ден да изчакам някава си дърта розова рибка тука да ми се надене сама на стрелата!

Въпреки всичко се подчинявам на  съвета, изчаквам, натискам спусъка и виждам как стрелата попада в целта. 


Поглеждам внимателно, и виждам че точно пред мене има цепнатина в скалата и дръпвам кордата, за да отдалеча рибата от нея – само това ми липсва, рибата да се  заклещи в цепката!

Решавам че  не е зле да тръгвам към повърхността, бил съм на дъното вече около 20 секунди. Пускам харпуна, и почвам да изплувам. Давам почивка на краката си и превключвам на движение тип моноплавник за няколко маха, виждам Алекс с видеокамерата, и вече ми е ясно, че съм близо до повърхността.

Изскачам над водата знаейки, че съм постигнал нещо много специално - сега само трябва да се  възстановя безпроблемно.

Сгъвка, издишване, вдишване, по-бавна сгъвка, издишване, вдишване…

Чак тогава погледнах дълбокомера си - Mares, Nemo Apneist, който беше на ръката с която държа харпуна – 60.1 метра!
Мисията изпълнена!

Ако видите реакцията ми, заснета на видеото, след изпълнението на това гмуркане, ще усетите товара и напрежението, с които трябваше да се справя, за да доведа нещата до успешен край.

Отидохме незабавно в магазина на Шейн, и там изядохме най-прясното и най-вкусно сашими което някога съм слагал в устата си! Сега вече мога да релаксирам, и да се насладя на престоя си в Дърбан.

Сара и Том пристигат утре – нямам търпение да ги прегърна !!!


Послеслов:
В заключение, желая да цитирам думите които Тревор каза, докато обсъждахме превода на разказа му на български:

“... Разбира се, че си спомням с топли чувства българските апнеисти от 1998 година.  Наистина, много добри момчета ! ..."

Live2Dive