Димитър Минев разказва за дните когато ветераните в Българския подводен риболов устройваха приятелски състезания. Авторът открито критикува противниците на възрастовата граница от 50 г. за участие в редовни първенства.

НОСТАЛГИЧНО

В периода 1977 - 1988 г. в България ежегодно се провеждаха турнири на ветераните по подводен риболов. Обичайното време бе през месец октомври, а участниците бяха настанявани в Междунарония младежки център или почивната станция "Тишина" в гр. Приморско.

Участието е забележимо. Освен "ветераните", харпунджии от 40 до 50-годишна възраст се съревновават отделно като "младша група". Определението не бива да удивлява, понеже в тази епоха мнозина доброволно "слагаха оръжие" след четиридесетте. Примери колкото щете: Михаил Божков, Петър Пенчев, Стоян Дончев, Димитър Минев, Янчо Янчев, Андон Мечев, Минко Атанасов, Стоян Дуков, Душко Бакалов, Антон Антонов, Владимир Савов, Борис Станулов и много други, неспоменати тук.

В ежегодните ветерански "фиести" често се появяват подводничари, неучаствали в официални турнири, като Юрий Дулски, Борис Сирийски, Кирил Динев, Васил Станилов, Здравко Минчев, докато докторите Сава Здравков и Емил Костов са неизменно там.

Проявите логично завършват с бурни трапези с танци и песни, на които блестят присъстващите почти винаги съпруги и приятелки на състезателите. Именно тази толкова ценна подкрепа на дамите към твърде мъжкия по онова време спорт, добпринасяше основно и за доброто настроение на участниците, които я хванат - я не хванат по една рибка.

Запазен знак на тези прояви е и художественото четене на оди, поеми и стихотворения, отстояващи прилично любителско ниво и пълни със самоирония и каламбури. Авторите им са измежду членовете на компанията и творбите се раждат на място, понякога минути преди самото тържество. Особена творческа енергия влагат Мими Генчева, Валя Недялкова, Снежана Домазетова, Емилия Бакърджиева Деспа Кателиева, Ваня Икономова, Яна Царева... Сред най-активните са и семейните тандеми Мечеви и Нончеви.

Определени куплети стават емблематични и се рецитират до ден-днешен. Например:

"Тих, бял "Бисер" се вълнува,
кой ли днеска ще празнува?
Чашите звънят припряни -
тук са всички ветерани".

Или: "Ветерани, ветерани, от въже и кол събрани...", както и: "Веят бури, веят хали, доктор Сава пий кампари"...

През 1982 г., при ознаменуването на петдесетата годишнина на незабравимия Радан Недялков е издекламирана тържествено следната "Елегия", куплет от която си припомням днес:

"След петдесетака, майката си трака:
шипове в гръбнака, дърпа те далака.
Мор е диабета, час по час в клозета,
все ти се пикае. И глава се мае.
Често имаш хрема, газове в корема,
курка черволяка, сякаш жаба кряка..."

По онова време, създателите на елегията - диагноза и хабер си нямаха от идеята за горна възрастова граница при официални състезания. Тогавашните ветерани бяха реалистично старомодни спортсмени и смятаха, че всяко нещо е с времето си. Затова, като ги засърбеше крастата, устройваха ветерански надпревари с облекчен регламент.

Днешният ветеран - ветеранът на 21 век - е съвсем друга работа. Той е железен човек, няма физиологическо изхабяване и даже не е чувал за нито една от комично описаните болежки в "Елегията". Новият виртуален ветеран е свободна личност и човешките му права са подсигурени още в Хелзинки. Възможността да си мери оная работа с младите зза него е неприкосновена. А да се насере от зор в неопреновия костюм си е право на личен избор, нерегламентирано от КМАС. Което, само по себе си е вярно.

Всъщност, въпросът неусетно се измести. Думата беше за една традиция, носила веселба на застаряващите харпунджии. Можем само да въздишаме по нея. Защото според неписано правило, човек толкова дълго е прекарал на този свят, колкото е живял в радост.

Димитър Минев