|
|
SPEARFISH! Лакърдия 2008
|
|
Лакърдия 1:
ПРОФИЛ И АНФАС
Опит за портрет на някои от най-активните потребители на Spearfish , в стил накуцващо – фъфлеща поезия
За семейството на Spearfish ще ви разкажа
и колко свестни хора има там, ще ви докажа.
Всички регистрирани трудно е да се обхванат,
защото много скоро над 2000, те ще станат.
И ако забравя някого от вас да спомена,
да не ми се сърди, да потърси в себе си вина.
И за това, че не влиза често в сайта той,
разбира се, че ще забравим ника му на тоз герой.
Първо ще започна с главният админ,
за да завърша най-накрая със АМИН.
Wishbone
Иван със супер фотоси ни изненадва,
нищо интересно от оченцето му не убягва.
Горд баща е на чаровницата малка Лора,
но е влюбен и във всяка морска фауна и флора.
Sand
Ярослав е другият спеарфиш админ,
а за рибоците си има свой аршин.
В Егейско често гмурка, риболува,
стреля по зъбари и мерута, хич не си поплюва.
Dobs
Добромир е мъж начетен, знаещ
и дава вещо мнение по въпроса ни касаещ.
Огромна лихия пред харпуна му премина,
и след точен изстрел скоропостижно се спомина.
sea – wolf
Петър сякаш малко е неразговорлив,
но в мненията си, не мисля, че е пестелив.
За това компетентно винаги се той изказва
и аудиторията празни думи спира да приказва.
lotdog
Филип също дразни се от бъбривостта,
и когато пише, придържа се към конкретността.
Историята му за карък торука си е класна,
убеден съм, че с това и бандата ни е съгласна.
Live2Dive
Ангел както и да ви го представя,
опасявам се, че все нещо ще забравя.
Недостижим в готвенето, снимките, историите, харпунджилъка
не желаем ние с него някога, да стигнем до разлъка.
pipin 162
Ивелин е мъж и пич невероятен,
със саморайски дух и живот нестандартен.
Не му се пречкайте за щяло и не щяло,
за да не ви нацепи мутрата изцяло.
BUENA VARNA
Ивайло на рибите много им разбира,
да ги бие може и да ги подбира.
Вкусни ястия редовно той представя,
и добри рецензии веднага получава.
Akula deep
Владимир далеч от дилетант е,
каквото пипне, прави го, талант е.
Най-добре от всички той харпуни дялка,
справя се и с машини, ако ще да е, редосеялка.
Gringo
Григор е печен мъж със сърце голямо
и знае, че морето не е до коляно.
Таз година гадна болест се опита да го тръшне,
но пича с гмуркане и спорт, успя умело да и кръшне.
katcho
Камен до колкото ми е известно е морски биолог,
но под водата с харпун, е като същински бог.
Край Ахтопол видовете морски той изследва,
но най-вече рибите, не престава да преследва.
ihtiandar
Стамен като харпунджия е най-известен,
многобройните му купи, няма никой местен.
За най-голяма платерина той държи рекорда
и стотици риби е нанизвал, пак на свойта корда.
Yavorsub
Явор в древната Елада, днес се препитава
и във води лазурни, по цял ден си плава.
Освен, че храни тлъсти туни под водата,
гмурка и с „малката русалка”, нали е от родата.
valkosub
Валентин е с най-добра апнея,
много труд е хвърлил зарад нея.
Да му са честити всичките награди и отличия
и нека му завиждат харпунджийските величия.
vladosub
Владимир известен още като батко Влади,
е светъл пример за гмурчовците млади.
С приятеля си Валтер, мор са, за лефери, паламуди
и не мислят да се пенсионират, тези хищни баракуди.
spear
Юлиян често към Егейското море захожда
и следи сина си в гмуркането как прохожда.
На остров Самотраки таз година,
борба с меру, в премеждие премина.
Sharki
Любен дълго гмурка нейде из далечната Норвегия,
а за преживяванията си, би написал не една елегия.
Но и на нашето моренце скоро се разписа,
с най-голям лаврак и гилдията слиса.
spro
Мирослав оловни тежести отлива в шпалир,
изпипва ги невероятно, повече от ювелир.
И често едри риби в сайта ни показва,
мутанти някакви, но от къде, не казва.
fidana
Атанас момче е от Приморско,
за това не му е чуждо нищо морско.
Приютява гости от Софето и страната,
важното е, че му става гот и на душата.
JimBeem
Веселин и името му го подсказва,
веселяк е и без уиски го доказва.
Тоз сезон до испанското моренце чак опря
и кефали едри, кротки, между яхтите съзря.
assen
Асен не е вече новоизлюпен водолаз,
за по-тежкарско себе си нарича льохман-КМАС.
Всички падаме от смях, каква е той капия,
почне ли да ни разказва за поредната си лудория.
Todoru
Теодор без много, много да се фука,
стана звезда с ричолата си тука.
Разказа ни на всички за това,
че гигантска риба, вади се с борба.
pavelkamburov
Павел със зареден харпун в колата,
с малката си щерка, минавал планината.
На сред пътя цигани го спрели,
„А харпун де !?” и те като мухи се разлетели.
Vesko NS
Веселин запален бил е моторджия,
но и в гмуркането никак не е аджамия.
Подводни клипчета редовно с камера си снима
и видяхме как лефер, от 5-6 метра взима.
Vov
Володя сигурно е перфекционист,
има знания обширни, като енциклопедист.
За това навярно екипировките му са изрядни,
а неопрените поръчка, направо са парадни.
mirocomm
Мирослав на скоро влезе в трийсетте,
а пък за мен, е супер готино момче.
Не веднъж ни изненадва с риби екзотични,
на килограми и размер, съвсем прилични.
ккк
Калин освен, че практикува подводен риболов,
другото му хоби, е да ходи и на лов.
И този мъж не е, с леви две ръце,
за това не му е трудно, съвършен харпун да създаде.
кavarna
Георги на всички близък ни е до сърцето,
съпричастни бяхме с него, покрай драмата с детето.
Иначе и той добър лаврак през лятото си гръмна
и с купа за най-голяма риба, от състезание си тръгна.
seal
Костадин много бързо в този спорт навлиза
и за преуспяващ риболовец, заслужава приза.
Пожелаваме му, все така да просперира
и да продължава с улова си, да ни респектира!
nanuo
Наньо ще запомним с невероятната история,
звучаща малко като митология.
Голям лаврак с ръце улавя той,
не знам да има друг такъв герой.
gre6nik
Пламен на Маслен нос далдисвал, риболувал,
харпун и плавници забравил и спокойно отпътувал.
Вместо колан баластен, камъни под неопрена слагал,
на десетина метра гмуркал и на дъното залягал.
atoman
Димитър из софийски парк върви,
въздуха си волево задържа и крачките брои.
Решил е твърдо килограмите си да свали
и с по-добра апнея, рекорда си да подобри.
Dobro
Сергей в „Елеганс” редовно варненци събира,
всички са добре дошли, без да ги подбира.
Запознава ни със снимки най-подробно,
по подводен риболов, от първенството родно.
ogi-d
Огнян на длъж и шир по моретата пътувал,
има го на снимка даже, как с делфин е плувал.
Поставил си е за задача дъщеря си да научи,
с харпун да стреля и рибка да улучи.
martinbar 74
Мартин горчив урок научи,
от това което в Созопол му се случи.
Състезанието свърши, всички върнаха се от морето,
само той остана, забравили да приберат момчето.
МОМО
Момчил на последък си увеличи актива
и с вицове и смешки, силно ни разсмива.
Явно и под водата много си го бива,
щом с голям лаврак, видя го обектива.
??????????
Пожелавам много здраве, щастие, сполука,
на всички тези за които не написах тука.
Грижи, ядове, кахъри, да захвърлим на боклука,
да гмуркаме на равни и……… НА СЛУКА!
?
За себе си какво да ви разказвам,
че ми е гот с Вас в сайта, сега ви го доказвам.
Да сме живи, да сме здрави, всички до един
и със Spearfish да сме щастливи…това е то…
АМИН!
|
|
|
Лакърдия 3:
ПРИЯТЕЛИ
Студ навън е!Идва зима!Нии събрали сме се трима-
все приятели чудесни!Трима “харпунджии бесни ”.
Вальо,аз и Николай !С лакърдии до безкрай,
С благо винце и рапани-грипа няма да ни хване.
Пържената платерина – тя на всички е любима.
И на скарата леферче със лимонче и пиперче!
Но на тази скромна маса,най-голямата украса
са нашите жени красиви,трите ни „русалки диви”!
Те са нашето спасение в жега,студ,земетресение…
Жаждата ни утоляват , стимул в риболова дават!
Тъй след първата ракийка и салатена чинийка
Тръпката ни заговори-рибна тема се отвори.
Разхвърчаха се стрели,забръмчаха тетиви…..
Сякаш бяхме на война!И морето закипя…
След наздравица повторна правим лекичка реформа.
Всеки нещо да разкаже.Може да послъгва даже,
Само да не е по много,щото се наказва строго!
Наказанието е……двойна торта да яде!
Пръв започва Николай:”..юни беше или май
На Приморско на боруна,там на северната буна
В плитко,до една скала аз безмълвно си лежа.
След минута или две….леле,откъде се взе
Еииии такавааа платерина…..като „изтребител” мина.
Но „харпунката” прекрасна във „десятката” я трясна!
После стана тя еднаааа…..рибата кат полудя,
срещу мене се насочи,перките си нещо точи,
гледа ме със поглед див,сякаш нещо съм и крив.
Имаше борба,признавам.Знаете,аз не се давам.
Пет минути бе борбата….и я тръшнах на земята.
Три килца,а как се мята!Ще се мята във тавата!
Та така….сега да спрем и от нея да ядем….”
Рибата опустошихме.С бяло винце я покрихме.
Баш бая си бе голяма,ала нищо не остана.
Вальо леко се надига – „..ти поне си хванал риба.
Аз от яд ще се изям,зарад ейййй такъв калкан!!
Като тази маса беше.....долу там под мен лежеше....
Но да почна от начало.....Сутрин,слънцето изгряло...
Аз се мятам на колата,казвам „чао” на жената,
давам смело „мръсна газ” и изхвърчам от Бургас.
На „местото” аз пристигам и багажника щом вдигам,
гледам –няма го колана!!Леле,мале-ква тя стана!
Адски много се ядосах!Плажа нервно аз тропосах....
Но с вода се охладих и накрая си реших :
-влизам само да поплувам.Риба няма да ловувам.
Ножът ми поне остана и рапани ще си хвана.
С неопрен,но без колан,с нож в ръка и връв-кукан,
плувам като шамандура,ама дреме ми на шнура.
Гледам дъното прекрасно,леко криввам аз във дясно…
И тогава го съзрях.Като препариран бях!
Май забравих дъх да взема,чувствах тръпки във корема…
Тъй огромен беше той!Но си мисля-ТИ СИ МОЙ!
Глътвам въздух и далдисвам.И от гледката се слисвам!
Още метър май остана за калкана да се хвана!
В този миг,така прекрасен,някакъв закон „неясен”
тялото ми преобърна.Бързо на повърхността ме върна.
А калкана си лежи,мърда весело очи,
сякаш ми се подиграва!Пет пари за мен не дава.
Продължавам да опитвам.Със крака по-силно ритвам,
Но целта далеч остава-май морето не я дава.
Е,на рибата и писна!Моя шум си я подтисна!
Много бавно се надигна и преди да я настигна,
своя път си тя пое-там,във бистрото море.
Проследявам я с очи,бълващи милион изкри.
И душата е жарава!Болката от неуспех остава!
Но след гледката красива,огъня във мен изтива.
Колко много ми е дало,туй моренце-като цяло!
Как духовността ми храни,не със риби и рапани,
а със пеизажи дивни,толкова за мен градивни!
Как ме с топлота обгръща! Друго време сякаш връща!
Няма нервност и бетон.Приказка за тишина-без стон!
Тъй щастливо-уморен,радвам се на този ден.
Вярно,имах несполука.Следващия път-„на слука”!
И ще бъда със колана!Първи него ще надяна.
Щот видяхте-без колан,”сгъна” тлъстия калкан.”
Пииваме по глътка бира.Лакърдията не спира.
Май че идва моя ред.....вече съм на „прицел” взет....
Брей,какво да им разкажа!Кат „рибар” да се покажа....
И да бъде интересно и да се разказва лесно.
Мозъка ми за момент блокира.Явно трябва още бира!
Тя дано да ми припомни спомените ми „огромни”.
Бавно халбата отпивам.Във блаженство аз застивам....
И история една грейна в моята глава....
„Още новобранец бях.Край моя „гуру” се въртях.
И защото бях му фен,за калкан ме взе във този ден.
Във колата ми „нарежда”-„...всеки камък се оглежда,
всяка песъчинка даже-може перка да покаже,
може части от опашка-това теб да не те шашка.
Знай,че трудно се намира – яко се камуфлажира!
Щом излезеш от водата мушкаш рибата в торбата!
А торбата в неопрена...Знаеш,че е забранена!”
Вече час сме във водата.Ала няма я следата
от калканите блянувани,толкова от мен сънувани.
И решавам по-наплитко да се правя на „калитко”.
Между две скали заставам,шнорхела навън подавам
С поглед аз напред се взирам.....И във тоз момент замирам!
Срещу мен на метър-два имаше една скала.
Зад скалата идва вяла таз огромна риба бяла!
Аз треперя от вълнение,целия съм в „напрежение”!
Чувствам как се изпотявам,но на слука се надявам.
Следва изстрел.Какво стана?Малко пръски,малко пяна....
Рибата така се мята,че изскача над водата.
Леко кордата обирам.Устрема и аз стопирам.
Сетне здраво я прегръщам,по коремче я обръщам.
Тоз трофей е вече мой!Днеска аз ще съм герой!
Към брега с усмивка плувам ,на морето се любувам.
Моя „гуру” е излязал.Буя си не е показал.
Казва ми: „Аз имам 6 калкана.А при тебе какво стана?”
„Ми.....ударих пеленгас”-казвам с развълнуван глас.
„Браво!Браво!Ех ,че риба!”- и кукана той повдига.
После буя си придърпва и калканите размърдва.
Казва ми: ”Я дай торбата и я мушкай под колата.
Твойта риба остави,тя „врага” да заблуди.”
Действам без да се ослушвам. Тъкмо аз торбата мушвам,
чувам че двигател спира. Гледам - някой в мен се взира.
„Здрасти,имате ли слука? Проверяващ аз съм тука.”
Има- хиля му се аз. Ето този пеленгас.
„Я да видя...ууу,чудесно! Май не ти е било лесно.”
Казвам-имаше борба,ама не се отърва.
„Браво-имал си късмет. А и всичко е наред.
А аз цял ден блъскам „вана”,някой със калкан да хвана.”
Тръгна си.Въздъхнах облекчен. Бях ужасно уморен.
Само дръпнах аз торбата и я сложих във колата.
Та така се отървахме.От глоба май на косъм бяхме.
Хубаво,че не видя,пълната с калкан торба.”
Хапваме си торта вкусна.Всеки две парчета „хрусна”.
Заслужаваме ги всички-и момчета и момички.
Нии-за наште лакърдийки,те-за вкусните чинийки!
Заедно ни е прекрасно!Никъде не ни е тясно!
След наздравици и песни и емоции чудесни
нова сбирка уговаряме,току-тъй не се оставяме.
Заповядайте при нас.Тримата сме от Бургас.
Фенове на лакърдийки и на пълните чинийки!!
|
|
|
Лакърдия 4:
Годишна среща на членовете
на speaktofish.org 01.04.2009
Сайтът speaktofish.org сам по себе си е едно „менте” на сайта spearfish.org така, както маратонките adibas са „менте” на оригинала ADIDAS и както nikke са ментето на оригинала NIKE.
Админите на сайта менте са се регистрирали под имена, съвсем близки до тези на оригинала, а имената на членовете му са подбрани от списък с имена, много близки на онези от „оригинала” , разликата обаче, която случайния посетител на „ментето” никога няма да забележи на пръв поглед е , че в сайта менте само се говори за риба, докато в другия се стреля и то здраво по малкото останали риби.
Друга разлика , между „ментака” и оригинала е, че в „ментака” под всяко изказано мнение стои компетентна реплика на Булти, а в оригинала, това не може да се случи по никой начин. Че за сайта „менте” говорим в момента.
След дълги отлагания и криене в множеството тъмни дупки, обладаващи интернет пространството, най – сетне датата, часът и мястото на срещата бяха уточнени.
Зеленоморец – ваканционното селище което съвсем наскоро беше възникнало между Балчик и Резово, но по-скоро можеше да се каже, че е на север от Резово, отколкото да се каже , че е на изток от Балчик.
Основател ,кмет, кръчмар, туроператор, общински съвет, поп и погребален агент на селището Зеленоморец, беше едно весело момче на име Димитър , а иначе всички го наричаха с прякора му – Погледа. Името на селището произлизаше от цвета на заобикалящото го море, но това не отговаряше на самата истина. Първоначално селището беше кръстено наистина на цвета на заобикалящата го водна шир, но когато туристите, пристигнали на летището, я в Бургас, я във Варна, кажеха на таксиджията:
- Откарайте ни в Лайноморец! - и ако случката се случеше на летище Сарафово, туристите логично биваха откарвани в курорта Златни Пясъци, а тези от летище Варна, пристигаха по подразбиране в Слънчев Бряг.
Така, след година и нещо несполуки и отлив на туристи, се наложи да се преименува малкото градче с не толкова популярното име Зеленоморец (поне звучеше по- добре).
А иначе Зеленоморец беше един от малкото запазили девствения си вид на подводната флора и фауна регион. Тук земята беше частна на трийсет километра навътре към сушата, север и юг, а морето, пак беше частно, но на двадесетина мили навътре. Нямаше тралене, рибарски корабчета, лодки за кая, рапанджии и тем подобни, само от време на време бай Дамян идваше от Бургас да си напълни някой и друг кукан с риба, но това обикновено ставаше преди състезания и беше доста отдавна. Така е, когато си има собственик нещо, то винаги се стопанисва. Спор за това няма.
Срещата на мераклиите от сайта трябваше да се състои на поляната , която се намираше южно от залива на Мой и северно от плажа на Пичоза.
Залива се казваше Мой, защото едно време по него „вилнееше” някакъв луд на име Тошко и като дойдеше Тошко при някои от почиващите и нещо си харесваше, обикновено без да говори си го прибираше с думата „Мой”. Никой не можеше да му откаже, поради простата причина, че беше висок към 2.10 метра и тежеше към 170кила. В същност обаче Тошко нито беше Тошко, нито беше луд, нито беше от Зеленоморец, но пък самата конспирация го изискваше, никой да не знае , че е от Созопол.
А плажа носеше името Пичоза, заради оная дебелата германка, дето си печеше пичозата преди около тридесет и кусур години и Пейчо Ебимечков от Горно Учино я беше обладал една вечер на усамотения плаж, че после поне три лета, идваше от Дюселдорф и колчем станеше августовско пълнолуние, почваше да вие вечерно време като гладен разгонен чакал срещу блесналата месечина.
****
Сега ранното първоаприлско слънце весело грееше от небето. Мравките бяха излезли от мравуняците и щъкаха нагоре-надолу, заети с вечното си тяхно занимание. Пчеличките жужаха и пълнеха с прашеца на пролетните цветя своите килийки, а някъде в далечината се чуваше песента на птички и далечни изстрели.
На „Кралимаркови мъде” седяха двама младежи – първите пристигнали за срещата. Кралимаркови мъде, беше наименованието на двата големи кръгли камъка, в края на поляната, от които се откриваше чудната морска шир на необятното море.
Преди много години някакъв чех беше почивал по тези места със семейството си, в къщата на тогавашния даскал Рую Попниколов, даскал в местното школо. И Рую, като човек начетен беше решил да му покаже красотите на местната природа и забележителностите на природата в България, та белким чехът станеше постоянен посетител и редовен гост на дома на Рую Попниколов.
Беше го водил в София да види мавзолея на Димитров и камбаните на асамблеята, пещерата „Бачо Киро” и Аспаруховия мост, но онова ми ти пияно магаре току махнеше с ръка и с пренебрежителен тон промърморваше :
- Маме в Праце. (Имаме го в Прага)
На Рую Попниколов, вече му беше писнало от чеха, когато в главата му проблесна гениална идея. Заведе го на поляната, на която днешните герои стояха и му показа двата бели кръгли камъка.
- Те, това са Кралимаркови мъде ! - посочи му с гордост Рую двата безименни до този момент камъка.
- Маме в Праце . – махна с пренебрежение чехът !
- Мате, ей тоя мате ! – викна ухилен Рую, държейики се за дюкяна на панталона, - Они са две и са овде бе, борсук с тебе борсука !
Първите двама дошли за срещата бяха двама големи приятели и още по – големи любители на риболова и приятното изкарване на свободното време – Ноно и Тотин 217.
Меджу двама им освен голямото приятелство, в момента стоеше и една дамаджанка с неизвестно съдържание, която от време на време си подаваха, като отпиваха на малки глътки. Отдалече погледнато, сякаш отпиваха ракийка, но в същност в дамаджаната имаше амброзия. Да, амброзия, от най-добрата, дето само боговете и членовете на speaktofish можеха да си позволят.
Те и двамата в същност си бяха нещо като малки богове,но тук, на земно ниво. Единия правеше чудеса, като хранеше безплатно половината полиция на собствения си град с божествените си ястя, а другия създаваше божествени тела, пред които дори богините на „Олимп” стояха безмълвни.
- Какво става ? Първи ли сме?
- Ами така изглежда !
- Обадили ли се на Джобс ?
- Да. Каза ще се отбие непременно.
- Добро момче е той. Много бачка. Почти не му остава време за риба и други хобита.
- Бе чух, че хванал Алисия ! Верно ли ?
- Коя , оная ли, същата дето с Валери Божинов ?
- Не бе, някаква риба. Голяма била.
- Каква риба , ми тя нали е певица ?
- Бе не е певица бе, риба е.
- Както и да е !
- Той си е добре иначе. И шефа му много го хвали ! И добра заплата му дава !
- Кой шеф ?
- Ми неговия – в София !
- И кой му е шеф ?
- Ами… Виш.Виш, той е шефа.
Тотин 217 сложи ръка над челото си и се загледа в далечината. Там на един камък два мързеливи корморана сушаха разперените си криле на първоаприлското слънце, а на брега някакъв се опитваше да изтегли една огромна ричола по стръмните скали.
- Кой бе, тоя ли е шефа ?
- Не , този е Пео – ричолата. Как не му кандиса на това момче, да ги стреля тия големи ричоли ! Хем знае, че тука брега е стръмен и не може да ги изтегли и пак… Що не прави като Тюлена – пет кефалчета и толкова ? Що се мъчи не ми е ясно ? Не е той шефа.
- А шефа днес дали ще дойде ?
- Едва ли. Памела – Спасителката щяла да разпуска днес на нудисткия в Лозенец и Щефа щял да организира фотосесия.
- Ама верно ли ? И колко иска оная за една фотосесия ?
- Бе нищо не иска ! Тя даже няма да разбере.
- А жена му ?
- Ами и тя щяла да е там , ама и тя нямало да разбере.
Двамата си смигнаха дяволито.
- Голяма работа е Шефа! Голяма работа е и подводната фотография ! После и ние ще можем да оплакнем окото в галерията.Ха-хаааа.Да си Шеф е дар Божи и не всеки го можи !
Двамата си размениха по едно „Наздраве” и продължиха разговора:
- Ама Джобс си има и друг шеф – Ябо Сан ! Той пък какъв майстор е … няма да ти казвам. Влиза в банята само по една хавлия на кръста и с една сапунерка в ръката и излиза със зъбар – 5кила. Страшен е. Даже един от нашите беше познал местото и беше организирал едно пътуване до там.
- Е, и ?
- Ми най големия харпун, който успя да влезе в банята беше една корава 75-ица, но равносметката беше само разбитата тоалетна чиния и нищо повече. Бе не е за всеки тая. Иска си подход.
- Кой е Ябо Сан ? Да не оня, от филма „Шогун” ?
- Не бе, този е от София !
- Знаех си аз, където има нещо далавера, все Софиянците ще са там намесени !
- Бе така си е. Спор в това няма. Шопите са навсякъде.
Двамата замълчаха. В далечината се чуваха откъслечни изстрели и приглушен конски тропот .
От към края на поляната се зададе черен автомобил, ама толкова изпатъхнал и препатил, че трудно се познаваше марката му. Слезе някакъв мъж и заоблича черен неопрен. Интересното беше, че на гърба на неорена имаше странна бабуна, която напомняше гърбица на едногърба камила.Нарами плавници, маска , шнорхел и тръгна към неговото си место, без да поздрави двамата приятели , мяткайки демонстративно алуминиев харпун облепен с фолио имитиращо дърво.
- К’ъв е тоя шут бе ?
- Мани го тоя ! Знам го ! Акулата ! Прави харпуни от салкъм и ги прошарва с махагон. Знам му аз номерата.Прави едни оръдия ,дето не стават за никое море, а после се чуди що нямало море за неговите пушкала.Смешник ! Виж го само, каква перка от акула си е изрязал на гърба, клоуна му с клоун . Ха-ха-ха.
- Мен ако ме питаш, аз ще си поръчам харпун от Ясен.
- Какъв ти ясен бе, нали ти казва, че само от салкъм ги прави ?
- Не бе, от гръцкия Ясен.
- Бе той от чист български салкъм не ги прави, ти пак от ясен, че и гръцки ясен.
- Както и да е, ще ти обясня после . Дай да го погледаме сега !
Двамата замълчаха и наблюдаваха новодошлия.
Акулата зае своето място зад любимия си камък. Зареди харпуна и се прикри добре.Притихна, все едно че го нямаше. Рибите нямаха никакъв шанс да разберат, че е там.
В далечината се чуваха изстрели и конски тропот.
По камъните край брега, бавно придвижвайки се пристъпваха мъж и жена. Мъжът вървеше бавно, като поглеждаше под всеки камък, мърмореше нещо под носа си и водеше на тънко въженце подире си млада жена, която носеше в ръцете си две видимо тежки чанти .
- Тоя пък кой е ?
- А, това е Матус. Преди време Ченгето му пробутало някакви фалшиви ластици G20, които не можал да зареди повече от два-три пъти. Помислил си, че е вече стар и зарязал харпуна на брега. Там пък, да го намери един „заспал Ганьо”, дето риба в живота си не е виждал, камо ли лаврак, ама нейсе…късмет извадил.Сега обикаля човека да си търси харпуна, ама няма да го намери.
- А тази жена подире му, що е вързана с въжето ?
- Не бе , не е вързана. Това не е въже, а е жица. След оная случка с харпуна, съдбата се усмихнала на Матус и му се паднал ръчен компютър Мунто Д18. Всичко сочи година, дата , час, местоположение, движение на рибата, подводно и надводно равнище, миграцията на канадската гъска, тръгващи влакове от централна гара, борсовия индекс на сингапурската борса и курса на йената спрямо хърватската куна…. Всичко. Ама за това всичкото си трябва батерия и памет, та затова в едната чанта е паметта, а в другата акумулатора.
- Аха.
И двамата замълчаха.
Току над главите им профуча военен изстребител и им помаха с криле.
- Това пък какво беше ?
- Това ли ? Това е Нов ! Лети си тука. Добре лети, сигурно добре и каца. Вдига Самолета с една дума.Военни, нали ги знаеш? Особено след пенсия нямат удържане.
Двамата замълчаха. В далечината се чуваха изстрели и конски тропот.
От към камъка, дето беше заел позиция Акулата се чу пронизателно изсвистяване. Беше стрелял. Както винаги беше улучил, ама този път-дубъл. Гларус и павур.
- Видя ли го нещастника бе ! По павури ще ми стреля ! Че и гларус ! Да не ми ги разправя само на мене, че е станало случайно !
- Бе, мани го тоя ! Наздраве !
Чак сега забелязаха че във морето се подмяткаше някакъв гмуркач с дървен харпун - динозавър. Истински Змей !
- А тоя какъв е ?
- Тоя е ЙЙЙ .
- Ма онзи, с хубавия пелин ли е тоя ?
- Да бе, същия, ама не го дава да го опитаме, да видим колко чини пред нашата амброзия !
- Добре че не го дава, иначе ще трябва да хвърляме дамаджанката от урвата, долу в прибоя. С тая нашата амброзия.
Двамата замълчаха. В далечината се чуваха изстрели и конски тропот, който се усилваше.
Постепенно , с напредване на времето, членовете на Братството почнаха да се посъбират или поне имаше признаци да става нещо такова.Появиха се някой и друг буй на хоризонта.
- А, Човекът Амфибия !
- Да, той е , познах го по това, че само неговия буй все не може да плува както трябва.
- Ами, как да плува ? Той все го препълва със супер тегло, то не бяха риби, то не бе чудо. Бе трябват си ДАИ-джии с кантари в морето. Не може то така.
Човекът Амфибия , бавно плуваше край брега. За всеки случай носеше новия си харпун, хем да го простреля, хем да не е да мине някой торук, че после да се изяде от яд, че не си е взел харпуна. Буя му тежеше и му пречеше да плува, но колчем видеше удобно за излаз място, толкова пъти се натъкваше на змия, мяткаща се сред вълните. Такъв номер…как да не се изяде човек от яд.Егати късмета!
За своя зла участ, предната седмица, Човекът Амфибия беше изпаднал в остро пререкание във форума с Тачо и сега оня му беше погодил тоя стар номер, с гумените змии и месната. Ах, само да знаеше… Едно подмятане към неговия приятел Кирил Златков и оня с колегите, щеше да му врътне на Тачо такъв номер, че никоя Агентура нямаше да му помогне.
Долу-горе, в средата на залива се появи Дим над водата.
- К’во става тука бе, да не е дошъл Петър Волгин да отрази срещата на живо ?
- Кой е тоя Живо ? С кого ще се среща ?
- Не бе, „в ефир” исках да кажа !
- А , не е Петър Волгин, това е Джони .
- Кой Джони? Уокър ли ?
- Да бе , същия. Забърсал някаква блондинка. Запознал я подробно с творчеството на Яворов и сега му прави ТПВ.
- ТПВ … ? ? ?
- Да , това за което се сещаш . Ха – ха –ха. Тромпет Под Вода. Нали се сещаш ?
- Ха – ха –ха. Как не се сетих веднага. Тромпет, та Пушек се Вдига. Ха – ха –ха.
- Бе колко и е акъла на една блондинка ?
- Така е…
- Наздраве за ТПВ !
Двамата замълчаха и надигнаха дамаджанката. В далечината се чуваха изстрели и конски тропот, който се усилваше и ставаше ясно отчетлив.
- Бе какво стана с оная студентка ?
- Коя ?
- Ми оная, дето един юнак се беше изходил в лопатата и после го беше фазирал през мрежата на комарника на стаята и? Нали и тя беше блондинка ?
- А , к’во да стане ? Изтърва тя хубавото момче и това си е.Сега щеше да е богата жена на водолаз, а тя !....
- Колко и е акъла на една блондинка ?
- Колко ! Де да знам колко ! Колкото на брюнетките сигурно. Жени !
Човекът Амфибия пообиколи още малко около брега, но тъй като така и не намери място, незавардено от Тачо, реши да се прибира. Изпсува в шнорхела си и тегли една стрела на най-близко стоящата двойка лавраци. Ей тъй, на . Дубъл. За спорта. Нищо лично.
После отплува нанякъде.
В далечината се зададе странен буй. Видимо не беше тукашен. Когато понаближи, с ясно око можеше да се види неговата Кейптаунска регистрация. Пред него , от ляво и от дясно се виждаха гръбните перки на три огромни акули. Ясно се виждаше, че предната е на Голямата Бяла, а страничните на Големите Тигрови.
Ако човек познаваше подробно по-известните картини на старите руски майстори и от друга страна, ако малко от малко умееше да познава изражението на измъчената от якото бъхтене акула, то веднага в главата му излизаше картината на великия художник Иля Репин, „Бурлаки на Волге”. Горките. Измъчени и окльощавели от дългия преход.
След тях, като пастир с дълга тояга ги подкарваше гмуркач в зелена униформа, който им беше обещал, че ако го закарат навреме за срещата, нямаше да им се случи онова, което им беше подшушнал „на ухо”. Лоша работа !
В този момент, в далечината се показа силуета на ездач, със загоряло от слънцето лице и добре поддържана седемдневна брада . Конят беше запенен и препускаше в бесен галоп. Ездачът държеше пушка с подкалибрени бренекета в ръце и пуцаше.
- Здравей, Рингооооо !
- Здравейте, пичове-е-е-е-е-е !
- Сбогом, Рингооооо !
Голям сладур беше тоя момък.
И коня прелетя край седналите под първоаприлското слънце мъже и потъна сред облака, вдигнал се прахоляк. Ринго си беше изработил своя ловджийска истина, че пуцане му е майката. А от както батко Младосуб му беше показал и лаврашките места, не спираше да пуца. Това е братлета. Още два каскета патрони за деня и всичко щеше да е наред. Според норматива.После проблем, щеше да е спирането на препускащия кон, но и Ринго, както и Нов знаеха, че няма превозно средство, което да не спре, когато му свърши горивото. Самолет или кон - все тая. Свърши ли му горивото, няма къде да ходи.Ще си седне на опашката.
Слънцето вече сочеше към икиндия,а чуждестранния буй изчезна някъде към хоризонта. Акулата по принцип си е тъпо животно , а три уплашени до смърт акули са три пъти по-тъпа комбинация. Знае ли ги човек акулите.
Че като стана въпрос за акула, двамата наши приятели погледнаха към камъка, дето се беше скатал оня, Акулата с дървено-алуминиевото менте. Той пак си беше там, скрит сред зелената трева, затаил дъх зад камъка. Стоеше неподвижно и никоя риба не можеше да го забележи, нито пък той нея.
На гларуса, дето му висеше на кукана, му беше писнало да се прави на умрял и тихо-тихо, се беше омандалил нанякъде, да сваля чайки, а мравките бяха оглозгали павура така, че само за продажба на сергия ставаше.
Някакъв голям майстор му беше казал, да лежи тихо и безшумно зад някоя скала или камък и рано или късно рибата щеше да мине край него и щеше да я простреля като едното нищо.И той лежеше.Само дето май не беше схванал че камъка поне във водата трябва да е натопен, ама и не му беше дошло на акъла да пита.
Лежеше тихо и безшумно, и не мръдна, дори когато една нахална мравка пропълзя през пикалото на неопрена му и го ухапа там, дето никой мъж не обича да го хапят мравките. Железен беше тоя пич.Лежеше и не помръдваше.Струйки пот течаха по лицето му скрито зад черната маска на Пабло Пикасо.Само на ум псуваше ония от Елинос, дето го прекараха с топлозащитното облекло. Нещастници недни.Ще му паднат те някой ден.
Хем беше им поръчал от най-топлозащитното, от най-доброто – 12 милимеровото и к’во ? Пак умря от жега на слънцето.Нищо не пази туй облекло !
От никаква топлина не защитава това облекло. Тъй да знаете. И да не купувате туй, дето са ви посъветвали хората. Он лайн ? По интернет ??? …. Дрън –дрън.
*****
Денят вече преваляше. Изглежда никой друг нямаше да дойде.
Павката се беше запилял нейде да гмури за щуки по Трунзее и едва ли щеше да успее да дойде, а на Лео от поморийската бригада му беше направило номер френско-румънското возило.
И Копието с неговата бригада се бяха обадили, че ще са някъде на юг, че трябваше да изпробват новите си харпуни. Новите им кюмюрени „четворки” нещо се дънеха и трябваше да правят опити с нов сет.
Изглежда никой повече нямаше да дойде.
Ми то можеше ли, Военолюбов да организира срещата баш в сряда, когато даваха шампионска лига ?
Акулата стана и се отупа от полазилите го мравки. Писнало му беше да лежи зад тоя камък. Явно и днес нямаше да мине неговата риба. Събра си такъмите, преоблече се и отпраши нанякъде с раздрънканото си возило, скърцайки по дупките.
Дамаджанката с амброзията посвършваше и двамата приятели решиха, че е време да се прибират към къщи, че пътя беше доста. Остави другото, ами трябваше да изпратят дамаджанката на Боговете да я напълнят отново, а Еконт-Експрес днеска работеха само до 18.30 часа. Боговете от Пловдивско щяха да я получат утре до обед. После щяха да прескочат до съседния град има-няма на 35 километра, щяха да напълнят дамаджанката от оная изба, пак от буренцето с наложения пелин на ЙЙЙ и щяха да долеят със старо винце. Така никой нямаше да разбере. Даже сайбията на буренцето. Нали бяха Боговете….
Край.
|
|
|
Лакърдия 5:
НЕОПРЕНЪТ
Човек е голям, колкото е голям неопрена му!
Имало едно време в Студентски град, един блок № 33Б, а там в една от всичките еднакво мизерни и натъпкани с книги, чертежи, мръсни буркани и мръсни чорапи стаи, на петият етаж, съжителствали трима приятели. Още го нямало Интернет, компютър имал само един софиянец в потока, мобилни телефони имали само мутрите, а Хитио- гайдарят, за дванадесета година пак прекъсвал, и все още продължавал да стресира негрите с неговите си табихети. А, на Хитио табихетите били, като се наквасят едно хубаво с неговите авери от Смолян, да излезнат в три часа посреднощ в коридора, Хитьо надуе гайдата, пусне ручилото и захване: „Рипни Калинке, да тропниме, да са пукат душманите...” Една по една вратите се отваряли, отвътре се показвали рошави недоспали студенти да теглят по една на гайдаря, пък вместо това, неусетно и за тях самите, се хващали на хорото боси и по гащи, а хорото растяло и се виело по коридорите на събуденото общежитие. Следвала „Руфинкината”, „Девойко мари убава”, „Дельо”,и след като всички байраци били извезани, всички душмани бастисани, а на дамаджаната и се видело дъното, лека полека героите се разотивали.
Оставал само мирисът на пресен хляб от близката гръцка фурна и далечният величествен рев на лъв носещ се в среднощният хлад. Лъвът от зоопарка тъгувал за своята родина.
Тримата приятели били Мартин, Малин и Митьо.
Мартин бил отличник. Много учел. Ама иначе бил готин пич, и пещерен спасител. Той ги запалил по пещернячеството. Обаче почне ли сесия – край с пещерите, край с гаджетата, край на пиячката. Железен. Затова другите двама, малко го поднасяли и си разделяли шишето с мастиката на две, вместо на три. Милото добро.
Митьо, пък бил четирийсе кила с косата, обаче ходел на фитнес и след една година щял да стане осемдесет. Обаче, ако не си мие косата. И ако си вземе математиката, щото за втори път го късат, а те на третият, новобранките ги пращат обратно в къщи. За това Митьо и той учи, и пуши. Повечето време само пуши и слуша метъл.
Третият, ако трябва да бъдем честни, бях аз. Най- дъртият от тримата. Истинско „старо куче” – четвъртокурсник. Врял, та кипял в сесии и заверки. Аз ги научих да пият мастика новобранките. Моя беше и златната рибка, дето можеше да живее и без да се храни. То за това, един ден като се прибирам от нас в София, ми омекнаха коленете като видях отдалече да се белее некролог на вратата. Помислих си: - край тия двамата са ходили по пещери събота и неделя и единият се е пребил. За двадесетте метра, колкото е дълъг коридора, през главата ми преминаха всичките хубави моменти прекарани с тях двамата по Карлуково и Лакатник. „Проходна”, „Темната дупка”, „Задъненка”,”Свинската дупка”, все пещери със своят си чар. В коя сме спали, в коя сме се напили. Реката, подземното езеро, колонията прилепи, образуванията, тесняците. Ами оная веселата пещернячка Цецка, дето уж нямаше чувал и Митьо я приюти при него на топло, пък тя осъмна в моя чувал. Та после и тримата ходихме да търсим кожната болница на пътя за Княжево. Ее-е, беше!
„Мамка ви и говеда” - изкрещах. На некролога пишеше:„Вчера сторопостижно се спомина нашата Златна рибка.” И отдолу: „От вечно скърбящите Малин, Мартин и Димитър”. Говеда бе, говеда. Как да не ги избиеш.
Ти остави другото, ами Митьо, взел на заем от кака Пепа – семейната, малко олио и брашно. Да не иде зян хайванчето. Нали тъи и тъй се е споминало. Ама чака, разрешение от мен, некрофила. Нали рибата беше моя. Чака и пари да му дам да иде за бира. За „Бог да прости.” Идиот. Пък, от друга страна, каракудата си беше едно айде не половин кило, ама триста-четиристотин грама. Мъчно ми беше, ама ядох. Мартин отказа. И бира не щя да пие - бил в сесия. Чешит. Не се знаело как е умряла. Рибата де. Чунким, те ония петли дето ни ги готвеха в стола, и дето лелята ни каза, че са от държавния резерв и са ни набори, ги знае някой от к`во са умрели. Нейсе, като студенти изядохме петлите от резерва, после в казармата - кочовете със сините печати на бутовете.
Обаче кочовете бяха по-гадни. Готвач ни беше един помак от село Настан. Знаеше само една манджа. Викахме и настанска манджа. Представляваше „мъжки” лук, нито стар нито пресен, надялкан на по четири пръста и омешан с кокали и лои от дърт коч. Ръсеше го с по една шепа сол и червен пипер и го готвеше в големите тави. Все ме пращаха да му помагам, та за това знам. Това чудо не намирисваше, то направо си вонеше, а киселините бяха най-малкото наказание за който се осмели да го яде. И пак, оцеляхме.
От златната рибка ли, от това, че с един електрод за стрела на самоделката бях поутрепал няколко попчета предната година ли, ама при мен нещата взеха да се завихрят в главата и само книгата на Димитър Минев „Мълчаливият спорт”успя ги сложи вред. Тоест, вече нищо не беше в ред. Четех, препрочитах, сънувах, ставах, пак четях, после смятах пари, чертаех такъми. Чат пат прочитах вяло по един-два въпроса от конспекта за изпита, но работата определено не спореше. Една мисъл не ми даваше мира. Нямях, а и нямаше и как да се сдобия с неопрен. Е това е то. Разковничето на цялата тая работа. На всичко друго му се намираше цаката. Маска и шнорхел имах от някога, корекомски. Плавниците Акванавт не са проблем. Харпуна къде купешки руски, къде преправен до неузнаваемост, ама със тая люто калена пет милиметрова стрела от спица на чадър, къде ще ме гониш. Аз съм Посейдон. Обаче неопрена хаби цялата работа и язък. Не става-а-а, не става. И с вълнен пуловер не става. Пробвах. Развлича се, вее се, файда никаква от него. Трябва си истински материал- неопрен. А, за шиенето – никакъв проблем. Бод зад игла шием и лепим с Хелметикс преди това. Така пишеше Д.Минев. Да, ама и неопрен няма. Уж в Русе имало, ама май спрели да го правят. И оня дрисльо дето се хвалеше, че ще донесе от Гърция и той нищо не направи и е те т`ва е. Ходя си аз на училище, ям, пия, спя, тогава бях скаран с гаджето, така че е.....пропускам. А в главата ми, само се върти и дращи като с пирон по тенекия думата НЕОПРЕН.
Съквартирантът пък, Мартин, колкото повече мен не ме свърта в стаята и съкам Митьо да ходим да пием бира на ASOSS-а, той толкова повече учи. Четвърти път минава конспекта, аз съм още на средата. Читанка. Викам, чакай да го избъзикам. Ще нарисувам една карикатура как тримата учим в стаята, а той ще е като затворник, които брои дните с резки на стената на килията. Така и направих. Само че, успях да нарисувам само него и ми се приспа много, щото бяхме ходили с Митьо на по бири. А той станал сутринта рано да учи откачалника, видял карикатурата и я довършил, ама по негово му.
Тая карикатура стана химн и герб и знаме на стаята ни. Пазя си я при дипломата от института и акта за раждане вече четиринайсет години.
***
Карикатурата си беше карикатура, ама на мен ми трябваше неопрен. Поне само горнище. Може и стар. Може и без ръкави. Така си мислех тогава, когато единственият харпунджия, когото познавах бях аз самият.
Обикалянето на харпунджииските магазини ме водеше до още по-голямо отчаяние. Сърфа, Трите пингвина или на опашката на коня, все тая. Все цени непосилни за студентският ми джоб. В магазина, зад опашката на коня, на въпроса ми, няма ли да има нещо на по-човешки цени, мъжът ми отговори: „Ми, те цените са си човешки, бе момче, ама ние не сме хора.” Край. Залепи ме като храчка на асфалта. Точно така се почувствах тогава. Гадно, мръсно, гнусно и унизително. Човешки отпадък, или както са го казали комшиите: ”Лайно со пари е човек, човек без пари е лайно.”
Доста години по късно си дадох сметка, че причината тогава да се почувствам така, е бил не колегата харпунджия, в чиито магазин не стъпих повече, а някъде двеста метра по-назад, или по скоро срещу муцуната на коня. Или там някъде близо по жълтите павета. Но това, не тук.
Все таки, крастата трябваше да се чеше. Това да бъда нещастен и да студувам във водата, не ме устройваше. Затова предприех отчаяна стъпка, а именно- да си измайсторя неопрен от дунапрен. Не че, Д.Минев не обясняваше човека, защо топли неопрена, ама удавника и за сламка се хваща.
Жена ми още ме поднася, като постоянно нарича неопрените ми, които все и пречат, дунапрени. Ама, хак ми е де.
Иначе производствената дейност на манифактурното предприятие протече мазно и по план. Купих си дунапрен два санта дебел от ГУМ-а в родният ми град, две кутии „Хелметекс”,взех ножицата, и се захванах. Модела – никакъв проблем. Та аз на гаджето рокля уших без кройка и без проба, та един дунапрен няма да разкроя. Разкроих го и още как. Е, нямаше ръкави, ама си имаше „подгъзурник”. Като стана готов, започнах да му правя „шарк фина” отгоре. Така бях чел в книгата на Луй Лурме. Шиеш и после мажеш с латексова боя. Аз така и не намерих нещо което да мяза на латексова боя, пък и ми писна продавачите да ме питат това пък какво е, та реших, че и хелметекса ще я свърши тая работа. За чернилка остъргах отвътре нафтената печка на баба ми и готово. Стана леле мале – купешка работа.
Всичкото това кроене, лепене и мазане протече в ускорени темпове дни преди дългоочакваното заминаване за Морето. В уреченият ден, натъпках багажа и такъмите в самара, а „костюма” сложих на закачалка, която пък завързах най-отгоре, да не се мачка. С тоя колоритен багаж на гърба и харпун в ръка се замандахерцах към сборният пункт, където вече се събираше тайфата, с която щяхме да се качим на влака в един без двайсет за Бургас. Цялото пътуване, представляващо всъщност шест часово убииствено висяне на един крак в коридора на втора класа, много вицове и много цигари, въобще не искам да си го спомням. В крайна сметка, някъде по следобедно време се озовах със самар на гърба и джапанки на краката на ахтополският плаж, заобиколен от десетина души мои приятели, които къде закачливо, къде с респект ме поглеждаха, в очакване какво ще стане.
Време беше. Сърцето ми биеше лудо, музиката в главата ми свиреше туш. Предстоеше Клеопатра да влезне в Рим на златен трон, качен върху каменен свинкс, теглен от три синджира роби, поклащащи се в ритъма на бойни барабани./филма „Клеопатра” със Клаудия Кардинале и Кърк Дъглас/.
Обличането на костюма беше сравнително лесно. Помогна ми един приятел „вещ” в тия дела, а други двама, добри плувци и спортисти, нагазиха във водата в готовност, да се хвърлят да ме вадят, ако „това чудо” натежи от водата и ме повлече към дъното. Така и не успях да ги убедя, че няма страшно, ама те хората за всеки случай. Наденах и комплект №1 – маска, шнорхел и плавници и се потопих. Еееее, друга работа си е с костюм, няма вече да мръзна, няма вече да треперям. Поплувах, поогледах дъното в търсене на попчета, поиграх си из водораслите в плиткоча покрай Грелото и има-нема и час, явно адреналина спря да ме топли и законите на термодинамиката си казаха своето. Ченето ми се разтреперя и ми се допика. Насилвах се още час, опитвайки се да се убедя, че си внушавам, че ми е студено, но уви. Истината беше треперещо-вледеняваща. Излезнах като насран. И остави как се чувствах, ами дунапрена като се свлече и увисна отзад на дъното досущ като насран. Чакай викам, да го свалям бързо това чудо от мен, че хептен ще стана за резил. Откопчах опашката и тръгнах да дърпам нагоре – не, бим-бат не мърда. Само скубе и не излиза. Псувам, мъча се и не ще. Като се огледах за помощ, около мен на плажа се натрупала тълпа зяпачи, мъже, жени и най-вече дечурлига. Децата се бутат едно друго и си шушукат „гле`й – г`лей баткото е водолаз”. Срам, срам, а моите хора се качили в най- горният край на плажа, „лепят” карти и хич не подозират за моите страдания. Разгеле един ме видя и доиде на помощ. По късно се разбра, че даже и не ме е видял, ами дошъл да види какво зяпа тълпата, нали сме стадни животни.
След като коленичих на пясъка, като че ще ми режат главата, и двама здравеняци от моите се заеха сериозно с дърпането на костюма нагоре, най-накрая чудото се изхлузи от мен, отнасяйки деветдесет процента от флората по гърдите и корема ми. Така аз станах един от първите епилирани мъже на ахтополският плаж.
***
Същата година, след като замених „дунапрена” с най-обикновена тениска ударих най-голямата морска риба в живота си – пеленгас, три кила.
Следващата година си купих едно шорти на Беша с което ловувах три-четири години, после се сдобих с неопрен петица, след това седмица и т.н.
Всичко вече се купува с пари, после остарява и ново идва на неговото място. Остава непроменено само очарованието на спомените от младежките ни години. Те са вечни, като доброто ни Море.
***
---------------------------------------------------------------------------------------
Приложения:
1. Карикатурата наречена „Прозорец на мечтите” или „Творчески запек”.
2. Снимка на „доспехите и меча”, който така и не ми даде сърце да изхвърля в боклука още преди четиринадесет години, та сега ли.
|
|
Нови Продукти
Цена: 42.00 Лв.
Spearfishing
|
1516:46:50 - 
160:41:59 - 
0:52:56 - 
15:34:50 - 
0:26:47 - 
0:03:29 - 
Вид Риба
Рекорди
Риболовни Зони
Рецепти
Потребители
Връзки
Подводен риболов 
