Предизвикан първо от един спор с Марко Барди по време на панаира EUDI и след това от един приятелски разговор с Президента на италианската федерация по подводни спортове (FIPSAS) Алберто Адзали, реших да публикувам тази статия, изразяваща моята гледна точка по отношение на днешните състезания по подводен риболов и тяхното влияние върху практиката и културата на любителите на подводния риболов.

Моята гледна точка по отношение на състезанията по подводен риболов

 

Предизвикан първо от един спор с Марко Барди по време на панаира EUDI
и след това от един приятелски разговор с Президента на италианската федерация по подводни спортове (FIPSAS) Алберто Адзали, реших да публикувам тази статия, изразяваща моята гледна точка по отношение на днешните състезания по подводен риболов и тяхното влияние върху практиката и културата на любителите на подводния риболов.

Кратък исторически увод

 

Ловният инстинкт е силно вкоренен в модерня човек, въпреки че ловът не е вече основа за оцеляване, и е добре да запомним, че този инстинкт е селектиран през хиляди поколения.

От Палеолита до около преди 10,000 години само най-добрите ловци са били в състояние да достигнат сексуална зрялост и да предадат своите гени. Който е имал други наклонности, просто е нямал време да се възпроизведе.

Въпреки, че все още съществуват малобройни племена от ловци из някои закътани кътчета на земята, от 10,000 години насам на модерният човек не му се налага да ловува за да оцелява и ловният инстинкт е в общи линии в рецесия спрямо други човешки умения.

Днес на една и съща територия живеят хора, които са запазили ловния си инстинкт и други, в които той се е притъпил до толкова, че са се родили един вид „карикатурни отношения” с животни, които предците ни винаги са ловили за храна и с които дори и модерните хора се прехранват в общество изпълнено с противоречия.

Естествено, първият човек е надникнал под водата не с мисълта просто да се любува на рибите, а за да ги лови и се храни с тях и ако според биолозите, нашето ембрионално развитие повтаря етапите от човешката еволюция (С. Д. Гоулд), а детството представя културната еволюция на човешкия вид, не е чудно защо болшинството от децата, които за пръв път слагат маска за гмуркане, веднага са обзети от “хищническо” чувство.

Все пак човешката еволюция не е само на биологично, а и на културно ниво. Обществото отловци-събирачи, стремящо се към природно равновесие, е изгубило сблъсъка с обществото от животновъди-земеделци, които произвеждат храна, изменяйки околната среда и това е довело до неприродосъобразен демографски бум.

Днес доминиращата култура е културата ан клептокрациите, които са възникнали заедно с първите общества на животновъди-земеделци, белязани от тенденцията за натрупване на ресурси.

Когато през 50-те години някои пионери започнаха да изследват подводния свят с харпун в ръка, те откриха същият изобилен дивеч, който се е намирал в далечното минало на сушата. Но след като обществото на ловци-събирачи и неговите ценности са били вече изгубени, те са се втурнали да плячкосват ресурсите. По страниците на специализираните списания от онова време има предостатъчно доказателства за това.

Противоречието в първите подводни ловци се пораждаше от факта, че те задоволяват един античен инстинкт след като вече са придобили културата на модерните клептокрации.

За да обясня по-добре този основен момент от моите разсъждения, ще дам пример как белият човек е имал същото поведение при колонизирането на Америка. Първите пионери се изправили пред безбройни стада от бизони, които започнали да избиват само за да продадат кожите им, довеждайки вида почти до изчезване за няколко години.

От друга страна, в същите тези прерии от хиляди години живеели в абсолютна обвързаност с бизоните, от които получавали храна, кожи, кости и сухожилия, много общности от ловци-събирачи, носители на една култура на уважение към околната среда, типична за подобни общества.

Общностите на белите хора били характерни със силна конкуренция и стремеж към богатство, за разлика от американските индианци, а и всички останали общности от ловци-събирачи. Тази култура, която все още господства в западните общества е белязала и пионерите на подводния риболов от 50-те години, които веднъж започнали да изследват подводния свят, неизбежно са почувствали необходимост от сравняване на своите риболовни умения.

Така е било посято семето на първите състезания по подводен риболов!

 

Повърхностните анализи, които се правят често с цел да се оправдае състезателния дух, който обзема модерния човек и съревнованията изобщо, твърдят че съперничеството, противопоставянето и желанието за превъзходство са човешки инстинкти. Напротив – те са част от днешната култура и не се забелязват в примитивните общества, които са предхождали сегашното, а и още се срещат тук таме (Дж. Даймънд – „Оръжия, стомана и болести”), както съм отбелязал в серията „Кои сме ние” публикувана на моят сайт (Очаквайте скоро и в spearfish.org!).

Човекът е бил подтикнат към потапяне в морето от ловен зов.

Не е трудно да се поставим на мястото на първите откриватели на този нов свят, защото същите емоции изживяваме и ние по време на самотни гмуркания в безлюдни райони. Далеч от цивилизацията се завръщат древните пулсации, истинската ни природа на всеядни ловци, криеща се под дебелата обвивка, създадена от образованието и културата.

Човек открива в подводния свят условия, които вече не може да срещне на сушата заради демографския взрив, възвръща си една загубена духовност, святостта на една интимна и самотна връзка с природата, но все пак остава човек на своето време и повлича под водата една култура, неспособна да наложи отношение към морето, в което да липсва злоупотребата.

 

Състезанията и подводният риболов

 

Последните генетични изследвания на населението на Европа потвърдиха, че ние принадлежим към един клон на homo sapiens, който произлиза от последните племена от ловци-събирачи, преселили се в Европа през палеолита (Ammerman, AJ и Cavalli-Sforza, The Neolithic Transition and the Genetics of Populations in Europe).

Следователно поривът за лов е обоснован исторически/генетично и представлява традиция и културна връзка с едно недалечно минало (нарочно не разделям лова на сушата от този под водата). Поради тази причина, упражняването на лов трябва да е свързано с културата на ловците-събирачи, от които произлизаме и от които сме наследили този порив, а не с културата на животновъдите-земеделци и с по-късната еволюция в културата на световния пазар, която днес е доминираща.

За съжаление, днешният човек трудно различава античния порив от модерната култура, които си противоречат. И тази гола и комплексирана маймуна страда от съвместното съществуване на един стар животински мозък, отдаден на емоциите и друг, по-модерен, отдаден на абстрактното, които накланят изборите, които прави ту в една, ту в друга посока. (J.
Ledoux, The Emotional Brain)

Това объркване е очевидно в много области и се представя чрез противоречия и непоследователност. Тези от тях, които аз ще разгледам, се отнасят към отношенията ни с животните.

Безпорно е, че човек се храни с животни, но отчуждението създадено от днешната система за производство на блага, прави нещата да изглеждат сякаш пилешкото бутче, пакетирано в прозрачна опаковка, няма нищо общо с леко закръгленото пиле, което се вижда на всички картинки да подскача из двора на някоя селска къща.

Пържолата, сервирана в чиния с гарнитура от маруля, също не напомня по нищо на симпатичното теленце, което подскача по някоя зелена полянка.

Това разграничаване, както казах, е част от отчуждението на модерните хора, които вече не прозвеждат с двете си ръце продуктите, от които се нуждаят. Разделението на труда в нашето общество води до там, че почти на никой не се е налагало да убие животно за да се нахрани. Знаем, че някой друг върши тази работа вместо нас, но предпочитаме да се правим, че не го знаем!

Но нека се върнем на темата… Естествено, това противоречие е характерно и за оценката, давана за лова на риба. На въдичарите се гледа с добро око, въпреки че рибата която хващат умира в жестока агония, докато харпунджиите, които я нанизват на стрела, са представяни като истински килъри.

Подобно противоречие съществува и при участниците в състезанията по едно толкова старо занимание като лова. Конкуренцията между индивиди от една и съща група е характерна за модерната култура, но е чужда на културата на древните ловци, които никога не са се състезавали помежду си, а по-скоро са си помагали.

Изследванията над общности, прехранващи се с лов показват, че тези социални структури са основани на равенството - нямат водачи, улавят само животните, които са нужни за оцеляването на племето, а уменията в лова са само отличителен знак в рамките на групата.

Ловецът-бушмен, който е уловил някаква плячка, се самоиронизира, казвайки, че е имал късмет и извинявайки се, че уловът му е прекалено дребен и недостоен за сравнение с храбростта на неговите другари. (В една от другите си статии Дапиран представя в по-големи подробности изследването на Бушмените. Бел. пр.)

Едва след появата на чувството за собственост у първите общества от животновъди-земеделци и уменията в натрупване на ресурси и понятието за богатството, разбирано като притежание на събрани продукти, се е създала основата за съревнование между хората, докато се е стигнало до културата: „повече блага – повече власт”.

Следователно, концепцията за състезанията, при които чрез класиране се регистрира способността на участниците да ловуват, е доста неустойчива в светлината на традициите в лова.

Ако подводният риболов е устойчива (природосъобразна) дейност от културна гледна точка, то съревнованието е породено от една съвсем нова традиция, от която междувпрочем голяма част от състезателите се разграничават.

Трябва да се отбележи фактът, че спортният подводен риболов е практика, свързана с ограничен брой привърженици, което се потвърждава от данните за броя на членове на федерацията.

Това не означава да апелираме към нейното разпускане, а по-скоро да опитаме да я доближим към каноните на една древна култура.

Според мен, в последно време се получава едно раздалечаване между мнозинството от любителите на подводния риболов и ограничения кръг „състезатели”, дължащо се на куп причини, които не са строго културни и които ще се опитам сега да разгледам:

 

Уравнението “повече риби = по-голяма вещина”, или “по-голяма риба = по-добри умения” е много погрешно, защото всяка риба има различен коефициент на трудност и срещата с големи екземпляри е почти винаги случайна.

Освен това, състезанията се провеждат в една среда, от хилядолетия стресирана от промишлен риболов, който често не се ограничава до определен вид риба и следователно, трябва да се има предвид състоянието на рибните запаси. Всяко „състезателно поле” трябва да се избира така, че да се гарантира защитата на застрашените видове, или на тези в период на възпроизвеждане. Освен това, броят уловени екземпляри от всеки вид трябва да бъде ограничен.

Най-използваната техника по състезания е ловът в дупки, защото след първият половин час на състезанието, де факто е невъзможно да се вземе риба чрез някаква друга техника заради подводният панаир, предизвикан от гмурканията на всички конкуренти.

Класирането накрая награждава най-добрия ловец в дупки, който е трябвало да действа в неестествени условия изправен пред ужасени риби! (Това наблюдение е по-малко съотносимо за състезанията по подводен риболов, провеждани в България, където техниката на лов в дупки се практикува от сравнително ограничен брой състезатели – обстоятелство, продиктувано както от локалните географски фактори, така и от липсата на традиции в този лов. Бел. ред.)

За да намери по-спокойни семейства риби, състезателят трябва да се гмурка все по-дълбоко и по-дълбоко, рискувайки здравето си, както и това на своите последователи, на които той дава опасен пример и което някои производители на екипировка подчертават още по-безотговорно.

В крайна сметка, състезателният подводен риболов достига до там, че експлоатира до последно техниката на дълбочинния лов в дупки, без да създава нови стратегии и вкарвайки състезателя в един омагьосан кръг, затворен за каквото и да било техническо развитие. Ритъмът на гмуркане, от друга страна, е така настроен, че да дава възможно най-дълго време под вода, намалявайки почивките на повърхността и целият метаболизъм на раздишването е пресилен до крайност.

Спортът трябва да е полезен за здравето на практикуващия го, а не да предизвиква непоправима вреда на неговия организъм!

Тъй като състезанията се печелят с лов в дупки, този който познава добре мястото и/или има достатъчно време за да го опознае, и/или пари за да си купи тази информация, има огромно предимство. Това е в противоречие с всички спортни правила и в своята същност обезсмисля принципа, че в началото на състезанието всички са равни и се намират при едни и същи условия.

А сега, за мое най-голямо съжаление, се налага да разгледам и най-болезнения аспект на света на спорта. Много производители на подводна екипировка са свързали името на своята продукция с името на атлети, които рискуват живота си, превръщайки победите си в стока.

Този обичай е бил в основата на цяла серия исторически измами, които освен че отвращават мен, отдалечиха и огорчиха широката публика в нашият сектор.

Тъй като този род състезания са базирани на коректността на участниците (заради почти несъществуващия контрол над състезателя по време на самото състезание), паричната награда за победа или призово класиране допринесе за моралния упадък на цялата общност!

За съжаление, този аспект на нещата е трудно да бъде разрешен с каквато и да е промяна в правилата.

 

Въпреки, че вече не участвам в състезания и тъй като открих в срещата си с природата и рибите, а не с хората, моята истинска същност на ловец, ще се опитам да доближа по някакъв начин състезанията към културата на лова, предлагайки радикална промяна на правилата за участие в състезания според следните 8 точки:

 

1) Да се включи в пресмятането на точките коефициент на трудност, различен за всеки вид;.

2) Да се установи минимален размер за всеки отделен вид;

3) Да се премахне даването на точки според теглото;

4) Да се ограничи броя уловени екземпляри от всеки вид;

5) Състезанията да се организират с плуване, като се тръгва и се връща в определено време на едно и също място (плаж или лодка);

6) Да се ограничи броя участниците, според рибните ресурси в дадения район;.

7) Да има комисари във водата, които да контролират и да помагат на състезателите при нужда;

8) Да се обозначи акваторията на състезанието с буйове, за да се избегне преминаването на границите и/или влизането на други хора в района;

 

Давам си сметка, че с всички тези ограничения, в крайна сметка ще се стигне до едно нереално класиране, повлияно от късмета, но това са обективни ограничения, наложени от все по-бедното ни море, което вижда в състезателите едни носталгично настроени хора, възпитани от една самоцелна култура.

 

Все пак, препоръчвам да се организират събирания с неспортен характер, където духът за принадлежност към една група хора, обичащи древната и почтена дейност на лова е все още жив и се оценява най-приятният аспект на една среща на атлети.

 

Giorgio Dapiran

 

(www.dapiran.it)